FamCustom

Семейна обредност

“…всеки обред и всяка обредна система като цяло в специфична форма осъществяват онази верижна връзка между поколенията, която е така необходима, за да се наследява натрупаният социален опит, за да се осъществи предаването на културните ценности, на завещаните нравствени, естетически и други норми в обществото.”

Цитат от „БЪЛГАРСКИТЕ ОБРЕДИ“, Радост Иванова, Тодор Ив. Живков

СЕМЕЙНА ОБРЕДНОСТ

РАЖДАНЕ

СВАТБА

РАЖДАНЕ


Началото на човешкия живот се посреща с редица обреди, целящи да означат приемането на новороденото в обществото. Между тях най-важно място заемало кръщенето.

В миналото детето се кръщавало в първата неделя или най-късно до три седмици след раждането.

Кръстникът поемал детето върху ново бяло платно, в което го повивали. Завързвали повитото дете със специален повой, обшит от двата края с червена вълнена прежда. На единия му край зашивали стара сребърна монета и китка цвете. Слагали му шапчица, също с монета и цвете. В този вид кръстникът занасял детето на майката и й го подавал през прага, без да влиза в стаята при нея, изричайки разпространената навред по българските земи формула: „Вземи си го! Даде ми го поганче, връщам ти го християнче!“ След това й съобщавал името.

Кръстникът преди имал изключително право и свобода да избере името на детето. Той проявявал предпочитание и вкус, които несъмнено се регулирали от традицията. Най-често първородното дете подновявало името на свекъра или свекървата. Здравата традиция за многодетство в българското семейство позволявала да се зачитат не само най-обичаните и най-уважаваните роднини в двата рода, но чрез избора на име да се вложи някакъв смисъл или пожелание.

Така именуването на новороденото е не само най-съществен момент от символичното му навлизане в обществото, но и знак за етническа принадлежност, знак за приобщаване към българската народност.

СВАТБА


Българската сватба в миналото е била един от най-интересните и най-сложните обредни комплекси на традиционната ни битова култура.

Днес тя привлича вниманието с поредицата от обредни действия, с пъстротата на носиите и накитите, с разнообразието от обредни предмети и песни.

Нейната сложност произтича от централното място и важната роля на брака в личния и обществения живот на човека.

Същинската сватба започва с приготвянето на обредните хлябове, наричано в по-голямата част от страната „засевки“. Непосредствено след засевките или на следващия ден става приготвянето на сватбеното знаме, наричано различно: байрак, стяг, феруглица, пряпор и т.н. То се приготвя от същите девойки, които участвуват в засяването, а по-рядко и от ергени. Върху дълъг прът поставят кърпа – бяла, червена или пъстра, на върха – позлатена ябълка, обградена с цветя. Сред цветята слагат чесън, билки и други растения, които се завързват с червени конци и имат предпазно предназначение – против уроки. В традиционната българска сватба на главите на младоженците се поставяли венци от зеленина и цветя. Правели ги момините дружки и в тях вплитали билки и червени конци, за да предпазят младоженците от зли очи.

Малко преди пристигането на сватовете или след влизането им в двора на къщата кумата или момините дружки забулват невестата с плътно червено було. С това се целяло да се отдели лицето й от чужди погледи, да се предпази тя от уроки в момент, когато се смятало, че е най-уязвима за злите сили. Някъде са прикривали дори ръцете на невестата, за да бъде тя изцяло изолирана от външния свят.

На раздялата на невестата с нейните родители е посветена и друга популярна песен „Постой, слънце, почакай“. Народният певец, обръщайки се към слънцето да погледа раздялата, да види „как се чедо дели„, фактически кара слушателите не толкова да видят външната й страна, колкото да почувствуват момента, да го възприемат откъм неговата вътрешна абстрактно-психологическа страна, но пречупена през призмата на възхвалата. Затова обръщението към слънцето е не само молба за покровителство на младоженците, не само изява на желание да продължи емоционално-естетическото изживяване, но и поетически похват за характеристика, който очертава раздялата с космическа мащабност, величественост и неповторимост.

Изпращането на невестата завършва с посипването на младоженците с жито, просо, плодове – израз на пожеланието за плодородие в семейството и селскостопанския труд.

От този момент тъжното настроение рязко спада. Невестата вече няма право да плаче и тъгува, за да не обиди новите си роднини.

Сватбено хоро

След посрещането на младоженците сватбата прераства в истинско народно веселие с жизнерадостно настроение, песни и хора. Център на веселбата става сватбената трапеза, най-видното място на която е отредено за кума.

Важен момент в развоя на сватбата е свеждането на младоженците.

Не случайно някога то е ставало в хамбара или друга стопанска сграда. Брачното легло се приготвяло от зълвите и се преотстъпвало на младоженеца срещу откуп. По време на свеждането веселбата добива ритуален характер започва танца на мъжете, известен по цялата страна под наименованието „Как се сади тос-пипер“. Целта на движенията в танца е да повлияе по магичен път върху резултатния завършек на акта. Едва след този момент бракът се считал за консумиран и младоженецът известявал за това с гърмеж. След проверката на невестината риза веселбата взема небивали размери. Приготвя се „блага“ (подсладена) ракия и с нея се черпят както присъствуващите, така и родителите на невестата.

На другия ден след брачната нощ сватбата продължава с отвеждането на невестата за вода.

Отново се събират всички сватбари и с музика и песни отиват на кладенеца или чешмата. С налятата вода младоженката полива на новите си роднини да се измият. Смисълът на тези действия е тя да се приобщи към новото домакинство, към домашния труд. С разбулването на невестата завършва същинската сватба. С жегъл или пръчка деверът сваля булото на невестата и го закача на плодно дърво или розов храст. Вместо него й поставят бяла кърпа – атрибут на омъжената жена.

Сбогуване (смърт)

Краят на човешкия живот се  отбелязва с цикъл обреди, съсредоточени главно около погребението на мъртвеца и донякъде в следпогребалните обичаи. Преобладаващата част от тях се извършва с цел да се означи отделянето на индивида от света на живите, а другата, по-незначителната, представя приобщаването му към „оня свят“, света на мъртвите.

В погребалните обреди се очертава двойствено отношение на хората към мъртвеца: отношение като към живо същество и като към мъртва природа. То се гради върху християнската представа за раздвояването на човека след неговата смърт, тялото умира, но остава безсмъртната душа, която напуска безжизненото тяло.

Вярата, че душата напуска тялото след смъртта, ражда представата за „оня свят“, в който мъртвите започват своя нов живот. Оттам те могат да се намесват в живота, като допринасят полза или вреда, в зависимост от отношението на живите към тях. Така се утвърждава култът към починалите прадеди и почитта към тях, изразена в периодично празнуваните задушници.